Лин Чи разказвал:
Когато бях млад, ми харесваше да плувам на лодка. Имах малка лодка и в самота плавах по езерото, и можех с часове да стоя там.

Веднъж седях със затворени очи и медитирах. Беше прекрасна нощ. Някаква лодка плуваше по течението и се удари в моята. В мен се надигна гняв! Аз отворих очи и се канех да наругая обезпокоилият ме човек, но видях, че лодката е празна. Нямаше към кого да насоча гнева си. Нищо друго не ми оставаше освен да затворя очи и да започна да се вглеждам в гнева си. В момента ,в който го видях, аз направих първата крачка по Пътя си.

В тази тиха нощ аз се приближих до своя вътрешен център. Празната лодка стана моят учител. Оттогава ако някой се опитваше да ме обиди и в мен се надигаше гняв, аз се смеех и си казвах:

-Тази лодка също е празна.

Затварях очи и се отправях навътре в себе си.

Баща и син отишли в гората. Момчето се ударило в камък и закрещяло:-Аааа ...-Аааа ... - се чуло в отговор.-Кой си ти? - учудено извикало момчето.-Кой си ти? - дошло отдалеч.-Къде си? Покажи се!-Къде сиии? Покаже сеее!-Страхливец! - свило пръстите си в юмрук момчето.-Страхливец! - чуло се в отговор.-Татко, какво става? - в недоумение се обърнало детето към баща си.А той се усмихнал и извикал силно:-Аз те уважавам!-Аз те уважавам! - последвал отговор.-Ти си най-добрият!-Ти си най-добрият!-Хората наричат това явление "ехо", - обяснил бащата на сина си - а аз го наричам "живот", защото той ти връща всичко, което казваш или вършиш ...

Всичко, произтичащо около нас е отражение на самите нас ...

Със съдействието на Desss от bgmama

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!

В живота си всеки ще се среща с много всякаква мръсотия и всеки път животът ще му изпраща все нови и нови порции. Всеки път, когато върху теб падне буца кал, отърси се и тръгни нагоре и само така ще можеш да се измъкнеш от кладенеца.

Всеки възникнал проблем е като камъка, върху който, ако стъпим, ще преминем през ручея. Ако не се спираме и не се предаваме, можем да се измъкнем дори от най-дълбокия кладенец.

докато четях вчерашната притча за магарето и селянина, първата ми асоциация беше с друга една притча за две жаби. срещнах я за първи път в Нека ти разкажа на Хорхе Букай. идеята е проста, каквото и да се случва, действай, не спирай. дори и на пръв поглед смисъл да няма, не се оставяй, продължавай да действаш. спреш ли, изгубил вярата и надеждата си, вече си мъртъв.

Имало някога две жаби, които паднали в един буркан с мляко. Нямало как да изплуват или да се задържат дълго на повърхността.

Едната от тях викнала : Няма да изляза оттук. Няма смисъл да умирам, изтощена от напразни усилия. И като казала това, престанала да рита с крака и тутакси потънала.

Другата жаба, по-упорита или може би по-твърдоглава, си рекла : Няма начин. Нищо не мога да направя, за да изляза оттук. И все пак, въпреки близката смърт, предпочитам да се боря до последен дъх. Не искам да умра и секунда преди да е дошъл часът ми. И продължила да рита и да шляпа, от биенето и ритането млякото станало на масло. Жабата скокнала, плъзнала се по него и стигнала до ръба на буркана.

Живял едно време човек, който като му дошло времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан. Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека.
Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, - казал човека. - Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети.
Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата.
И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, - отговорил Творецът, - аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил.
И човекът се върнал в рая.
Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, - отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна....

Приказка за Прошката - http://www.pozitivnoto.info/2008/06/prikazka-za-proshkata.html

Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения - едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали. Накрая учителката направила едно предложение на децата:
- Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. - Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли?
На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие.
- Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента?
Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала:
- Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача.
Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде.
На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала:
- Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го...
И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре...
Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала:
- През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня - на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас...
Един по един се изнизали дните на седмицата. Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват:
- Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба...
- Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми...
- Изморихме се вече, а и ни писна от това...
- Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”...
Учителката се усмихнала:
- Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ...

Единият моряк се обърнал към приятеля си: "Намерих щастието си на този остров, ще остана тук и ще се оженя за дъщерята на вожда."
"Да, приятелю, добър избор. Тя е много красива.
"Не ме разбра, ще се оженя за малката дъщеря" - отвърнал вторият моряк.
"Защо би го направил? Та тя е...не много красива."
"Просто така искам."

Единият моряк отплувал, а другият отишъл при вожда да поиска ръката на дъщеря му.В племето било прието за хубава жена да се дават десет крави.Морякът застанал пред вожда, и казал "Водя ти десет крави в замяна на дъщеря ти."
"Добър избор" - рекъл вождът. -Голямата ми дъщеря е умна и красива...
"Аз искам малката"
'Шегуваш се!Та тя е..."
"Няма значение. Искам нея."
"Добре, отвърнал вождът.Но ми дай само три крави за нея. Тя не струва десет."
Морякът настоял да плати десет крави и отвел съпругата си у дома.

Минали години. Моряците се срещнали отново.В двора на къщата, където живеел моряка седяла неземно красива жена, а около нея тичали деца. Прегърнали се двамата моряка, и домакинът попитал "Видя ли се вече с жена ми? - казвайки това, той посочил красавицата.
Вторият моряк озадачено попитал: "Ти да не би да си се оженил втори път?'
"Не, това е същата жена, малката дъщеря на вожда."
"Как така? Не може да бъде."

Морякът решил сам да попита жената как се е променила толкова.
Отговорът и бил "Просто веднъж разбрах, че струвам десет крави."

Художникът имал ученик.С години наред ученикът показвал картините си само на майстора.

...Дошъл денят когато майсторът казал:
- Вече си готов. Народa трябва да види какво умееш и да го оцени. Вземи една от картините си и я окачи на централно място в града, така че да се види от много хора. Сложи до нея един червен молив и бележка на която пише, че ако има нещо, което не им се харесва, да го отбележат върху картината.

Ученикът така и направил. На другия ден, когато отишъл да види какъв е резултата, си глътнал езика. Цялата картина била покрита с червени кръстчета и кръгчета. Натъжил се естественно. Толкова труд, нерви и чувства бил вложил. Взел картината и отишъл при майстора.

Майсторът го утешил:
- Не се отказвай. Нарисувай я пак. Окaчи я отново на същото място, но този път остави различни цветове бои и четки за рисуване. На белeжката, която ще оставиш, напиши - ако не им се харесва нещо в картината, да го поправят.

Ученикът го направил.
На следващия ден, се изумил от гледката.
Картината си останала непокътната, както и боите и четките, недокоснати.
Много се зарадвал и се затичал да съобщи новината на майстора си.

Майстора го поздравил:
- Виж сега младеж. исках да ти покажа нещо.
Първия път, ти им даде възможност да те критикуват. Направиха го безпощадно. Сигурен съм, че дори хора, които си нямат понятие от рисуване, побързаха да надраскат картината.
А вторият път, им каза да те поправят, тоест да изградят нещо.

За да бъдеш градивен, са нужни знания и опит. Именно затова, никoй не посмя да докосне картината. защото никoй от тях не го умее.

За да бъдеш уважаван, не е достатъчно да си майстор в нещо, трябва да си и далновиден.

Не можеш да получиш правилна оценка за своите творби, от хора които си нямат понятие за това, което правиш. За тях твоята работа не струва пукната пара.
Никога не искай оценка за своя труд от такива хора и никога недей да спориш с хора, които нищо не знаят за твоя труд.

http://www.facebook.com/pages....?v=wall

Разказва се една древна история за двама индианци. Те отиват при великия вожд на племето. Те са младеж и девойка, и казват на вожда „Ние се обичаме! Искаме да ни дадеш благословия или каквото трябва, за да може нашата любов да трае вечно”. Вождът им казва „Хубаво, ще ви кажа какво да правите. Елате с мен горе в планината и ми донесете два орела пък после ще видим”. Двамата тръгват в различни посоки и всеки от тях донася по един орел. Вождът им казал „Вземете сега и завържете крачетата на орлите”, те ги вързали. „Хайде сега, хвърлете ги да летят”. Двамата хвърлят орлите, но те не могат да полетят, защото крачетата им са вързани. Падат на земята и започват да се кълват един друг, за да се оттърват от това, за което са вързани. Вождът казва „Добре. Сега скъсайте връвчицата”. Те я срязват и хвърлят двата орела във въздуха. Те политат, започват да летят в кръгове и заедно отлитат към планината. И вождът казва „Ето това е тайната – ако сте завързани един за друг никога няма да полетите. Можете да летите заедно, обаче не се връзвайте. Ако го направите, никога няма да изпитате щастие”.